|
|
Пазачите на прохода
10.06.12 18:38
Автор:Доротея Спасова
|
|
|
"Село на половин ден път от Еникьой (бел. авт. - Ново село - днешният Дългопол). Оттам започва пътят през Балкана за Цариград. Единият път е много стръмен, а другият върви по река Ичера." Така през 1636 г. един полски дипломат и пътешественик на име Станислав Освиенцим описва в пътните си бележки едно от най-старите селища у нас - Ченге (ударението е на първото "е").
Да попаднеш в него без представа какво те очаква е като връщане в миналото. Обяснението е просто. И може да се намери в бележките от 1651 г. на турския пътешественик Евлия Челеби. "Ченге е село при едноименна крепост. То е българско село със сто къщи. Жителите му не плащат данъци. Дервентджии са."
Крепостта на Ивайло
В годините, когато Челеби посещава мястото, дервентджиите (от турското дервент, което означава проход, дефиле или клисура) играели ключова роля. В Османската империя това обикновено били хора от покореното местно население. Те охранявали проходите и превеждали пътуващите през опасни места. В замяна се ползвали от привилегии, немислими за обикновените поробени българи. Освен че били освободени от някои данъци, дервентджиите не служели като войници и имали правото да носят оръжие. Заради стратегическото географско положение на селото - на пътя за днешния Айтоски проход и в близост до Овеч, една от най-големите крепостта в някогашна България, дервентджийството било основен поминък на жителите на Ченге далеч преди годините на турското робство.
Районът на прохода е бил населяван още от IV-III хил. преди н.е. Земята обаче пази най-много следи от траки, римляни и дори войниците на Александър Македонски. За кратко - по време на галските набези на Балканите, тук била и столицата на келтския цар Кевар. Според археологическите данни обаче Ченге като село съществува от VIII-IX век. Тогава жителите му били натоварени с отговорната задача да пазят Плиска и Преслав от Византия. От него време днес могат да се видят остатъци от дълги насипи с ров.
Най-старото име на селото и крепостта е Овчага. Първият, който споменава за него е византийският историк Мануил Фил. Той описва подвизите на военноначалника и бъдещ император Михаил Глава Тарханиот в похода му срещу селския цар Ивайло. На негова страна в продължение на близо три години се биели жителите на Овчага. През 1388 г. през прохода преминават войските на турския пълководец Лала Шахин, които превземат Провадия.
Според преданията край Овчага се провела голяма битка с много убити и покрай думата дженк, която означава бой и битка, името на селото се трансформирало в Ченге. В 1409 г. при едно въстание в Северна България българите превзели наново Овчага и я удържали цели три години - до 1412 г., когато крепостта била завладяна и срината до основи от сина на султан Баязид - Муса Челеби (известен в народните песни като Муса Кеседжия). Колкото и размирни да били годините обаче, жителите на Ченге неизменно продължавали да бъдат пазачи на прохода. Загубили правата си едва през 1821 г. след съмнение, че се включили в бунт срещу султана.
Аспаруховите българи
Смутните години и привилегиите, които давало дервентджийството, постепенно откъсвали Ченге от околните селища. Затова и килийно училище било открито късно, едва в 1849 г. Инициатор бил един от местните жители - Димитър Събев, който сам се наричал Злочести. Освен учител бил и първият свещеник на Ченге. Той служел в построената през 1857 г. в типичен за дебърската школа църква "Света Параскева". Подобно на всички строени през годините на Възраждането храмове тя била от камък. Най-интересното в нея са каменната икона над входа и е огромният кръст над олтара. Под него има издълбани змейове и череп с кости. Елементи от подобна трактовка, която символизира победата над смъртта, днес може да се срещне едва в няколкото запазили се в България църкви от XV-XVI век като храма "Рождество Христово" в Арбанаси.
Затвореността на Ченге се подсилвала и от още едно обстоятелство. Отговорността за безопасността на прохода била колективна. Според преданията, когато се загубила една кесия жълтици от султанската хазна, цялото село - мъже, жени и деца, излязло да я търси. Всяко нарушение било в ущърб на общото благо и не било посрещано с добро око. Задължително било на Ивановден всички младоженци да се окъпят в ледените води на Ичера - така се наричала река Луда Камчия). И когато веднъж останал един нескочил във водите, цялото село започнало да го нарича Некъпан Павлю. Порядките не се променяли с вековете. Именно те превърнали Ченге в особена територия с традиции, които днес не могат да се видят никъде другаде у нас.
В началото на XX век самобитността на ченгени привлякла археолога Карел Шкорпил. Той отбелязал, че всички жители на селото си приличат като братя - били смугли, скулести и тънконоги, по характер били кибритлии и затова навярно са далечните потомци на Аспаруховата орда. Предположение, което не било лишено от логика, тъй като се предполага, че граничните крепости и важните за отбраната на младата българска държава места били поверявани предимно на българи. По-рядко с това били ангажирани съюзниците славяни, макар за едно от техните племена - севери, със сигурност се знае, че охранявали част от Източна Стара планина. В чест на Аспаруховата версия през 1934 г. селото официално било преименувано на Аспарухово, но продължава да бъде известно със старото си име.
Своеобразно потвърждение за хипотезата на Шкорпил са и запазените следи от тотемизма, характерен за прабългарите. В личните и родови имена на жителите преобладават имена като Вълчо, Курти, Ташо и Демир или Щъркелови, Караманови или Свинарови. Местна легенда пък разказва, че цар Борис I идвал много често в някогашната Овчага и в близост дори построил манастир - "Св. Атанасий".
За спецификата на Ченге говори и старинната, типична носия на жителите му. Това е единственото място във всички седем етнографски области на България, където не се носят бели ризи, а сини. И до днес платното за тях се избелва във водите на яз. "Цонево" (някога това се е правело на брега на Ичера), след което се боядисват със синка. В Ченге празникът Игнажден се нарича Клоковден, а Андреевден - Мечкинден. Има ден на биволите - Карамановден, на конете - Тодоровден, както и ден на кучетата - Песи понеделник. Празници имали също така вълците и мишките. За фолклористите Ченге е истинска находка. Това е селото с най-много записани народни песни на едно място. Повечето от тях изобилстват с архаични думи и навяват мисли за самодиви, черкези, змейове и известни юнаци.
Камък по камък
Подобно на потопената от водите на яз. "Копринка" столица на одриския цар Севт - Севтополис, уникалността на Ченге също не успяла да спре устрема на социалистическите градежи. Така оцелялото повече от 1000 години от набезите на византийци, османци, черкези, татари и пр. етноси село било залято от водите на яз. "Георги Трайков" (днешният яз. "Цонево"). Годината била 1969 г. На дъното останали къщите, бита, вярванията, обредите и историята на някогашните дервентджии. С изключение на църквата. Нея ченгени преместили камък по камък. Изградили я наново на висока урва над язовира и построили около нея ново село. Голяма част от жителите обаче се преселили в сегашния варненския квартал "Тополи". Пет години след това около храма на площ от 27 дка бил обособен архитектурно-етнографски комплекс. Днес това е единственото място у нас, където може да се види как е изглеждала т.нар. камчийска къща - едно- или двукатова постройка от камък и дърво с великолепни резби, огромни стрехи и голям двор.
В резервата има представени едва четири образци на камчийската къща. Всяка една от тях пресъздава по нещо от занаятите на старите българи. Тъкането на сламени и царевични рогозки, правенето на грънци и сушенето на готовата продукция в автентична пещ от XIX век са само част от любопитните за проследяване дейности.
Най-голямата местна атракция обаче са Чудните скали. Природната забележителност е популярна най-вече сред катераческата общност в България и представлява уникално съчетание от скални образувания, под които може да се мине като в тунел с прозорци. Прозвището им идва от оцветяването на белите канари при залез слънце в преобладаващо огнено червено, но и с отблясъци на всички цветове на дъгата.
|
|
