|
|
Древен и старинен Пловдив
24.06.12 23:02
|
|
|
Пръснатите по равнината тракийски могили ни съпровождат по пътя към така наречената „южна столица на България” – Пловдив. Тя се откроява на хоризонта с островърхите, издигащи се над равнината пловдивски тепета.
Данните за селището датират още от неолита, бронзовата и желязната ера. През времето на траките, живели по тези земи от IV век преди новата ера, градът се развива върху разположеното край Марица Трихълмие. Като крепост-цитадела той е заобиоклен с поселищата на местното население. Легендите говорят, че тук е живял тракийският митически герой и певец Евмолп, на името на когото градът е бил наречен Евмолпия.
Плодородието и красотата на тази земя привлича погледа на Филип II Македонски, който през 342 – 341 година преди новата ера върху основите на тракийската кулутура създава голям и красив град, който назовал със своето име Филипополис. Възвърнат по-късно от траките, наречен от тях Пулпудева, през I век от новата ера той наново бива завладян от римляните, които го издигат като център на провинцията Тракия.
Горе, над отвесните скали на Трихълмието, те изграждат добре защитена крепост, а в подножието величествени сгради, стадиони и каменни пътища от печена тухла, мрамор и гранит, обкичени с пищна архитектурна украса. Затова всеки от властващите римски императори му дава своето име – Юлпий, Улпия и Флавия.
Около 160 г. от новата ера старогръцкият писател – сатирик Лукиан, наречен от Енгелс „Волтер на класическата древност”, посещава този град и го определя като „най-големия, най-красивия от всички градове, чиято красота блести отдалеч”.
Въпреки че, през 251 г. готските племена го опожаряват, при Юстиниян Велики (VI в.) той отново се превръща в преуспяващ административен и стопански център на Византия. Но добре защитеният град не устоява на пристъпите на българите, които през времето на хан Крум го включват в пределите на Българската държава. Преминал в следващите пет столетия няколкократно в ръцете на българи и византийци, през 1364 г. неговите защитници склоняват глава пред ударите на освирепелите османски пълчища, които го превръщат в седалище на Румелийския бейлер.
Макар и потънал в четиривековна пустош, в края на XVIII и особено през XIX век градът се съвзема. Върху развалините на античното всеславие и варосаните невзрачни къщи се издига пъстроцветния град на Българското възраждане, завоювал отново името на „най-красив град на Балканите”
В книгата „Сейяхатнаме” на турския пътешественик Евлия Челеби, Пловдив е описан като голям търговски и занаятчийски център. Затова в края на XVIII и през XIX век стопанският възход на града става причина за духовното и национално пробуждане на българското население.
Богати и разнообразни са историческите събития, които съпътстват развитието на града. Всичко това оказва сериозно влияние за създаването на възрожденската пловдивска архитектура, която сякаш е изникнала естествено върху основите на античния град. В нея ориенталското влияние започва да се преплита с барокови форми, характеризиращи се със симетрично изградената композиция на сградите, дооформени от сложни овални и начупени елементи. Обемното многообразие, играта на светлини и сенки, живописният колорит на фасадите и богатият детайл стават неразделна част от новата самобитна култура. Често сградите излизат на улицата, която с калдъръма си се превърща в цветен тунел и с лекота се вие по стръмните тепета.
По време на Възраждането Пловдив се развива значително извън пределите на Трихълмието. Тази епоха не закъснява да даде новото име на града – Филибе, забравено бързо след Освобождението.
При старата архитектура сякаш големите и богати къщи на Трихълмието притискат малките домове на бедното население, а издигащите се сред тях разпръснати вертикали от църковните камбанарии и минарета създават типичния силует на късно възрожденския град Пловдив. От този период най-характерен си остава кварталът разположен на върху Трихълмието.
И днес по старите калдъръмени улички ни съпровожда непрекъснатият декор от разноцветни, притиснати едно в друга двуетажни къщи със силно надвисналите си еркери.
Към края на XVIII и началото на XIX век замогналото се българско население установява преки търговски и културни връзки с изтока – от Цариград до Египет, на север – до Одеса, а на запад – до всички по-големи европейски градове. Така то пренася в паметта си видяното и го пресъздава в своята самобитна българска архитектура.
Започва строителството на представителни жилищни сгради, със симетрично решение, което днес е образец на така наречената пловдивска къща. Обширният салон с тържествените стълби в дъното или встрани разделя плановата композиция и служи за ос на симетрия по отношение на разположените от двете му страни стаи. Тази симетрия често се отразява и на фасадите на сградите, което допринася за тяхната изключителна монументалност. Тя често е подсилена с обогатената централна част с представителните входове, оформени с колони, които носят горната част на сградата или с претенциозно изградените средни еркери, увенчани с корнизи във формата на кобилица, често обградени от двете им страни с допълнително издадените еркерни етажи.
Забогателият духовно и материално българин през Възраждането търси да създаде свое удобно и красиво жилище. Стените на стаите често са оформени с изящни дървени вградени долапи или с характерните ниши алафранги, богато изографисани с растителни, животински и архитектурни орнаменти.
Най-значителният елемент във вътрешното обзавеждане на пловдивската къща остава дървеният таван, оформен с най-причудливи елементи, в средата на който стои типичното пловдивско слънце.
Това, което отделя старият Пловдив от другите градове на България, е живият колорит на сградите, оцветени в червено, синьо, охра, лимонено жълто, лилаво и тъмно зелено. Всеки собственик в стария град е оцветявал своя дом, като се е съобразявал с местоположението, от желанието неговата къща да се наложи или да се подчини на общия ансамбъл или от необходимостта колоритът да дооформи художествения образ на сградите.
С чувство на удовлетвореност напускаме старинната част на Пловдив и с мисълта, че това което е достигнало до нас трябва да се укрепва и обновява, за да може и тези, които ще ни наследят, да му се радват така, както и ние.
|
|
