|
|
Когато пътуваш на юг по широката и плодородна долина на река Струма, откриваш един своеобразен и разнолик свят, смайващ със своята неочаквана красота.
След Кресненското дефиле буйната Струма бърза да те изведе в обширната долина на град Сандански. И когато още се мъчиш да възприемеш богатството, с което те посреща, тесен път те отвежда от автомагистралата и отправя една действителност толкова противоположна на видяното, колкото сме свикнали да срещаме само в разказите и приказките.
Слабо заоблените хълмове, обрасли от треволяка по върховете, изведнъж сякаш под знака на неземна сила пропадат или се издигат в невероятни пясъчни урви и скали, които страховито се спускат към сгушените между тях селца.
По-нататък, след последния завой на пътя се проточва като каньон, просечена от жаркото южно слънце тясната котловина на град Мелник. Сред рядката растителност жълто-червените скални масиви, като че ли да укорят тази невъобразима динамика, спокойно лежат прочутите, несрещани другаде из страната, мелнишки къщи.
Действително природата и архитектурата тук слети в едно са създали неповторим пейзаж. Обгърнали от всички страни града, отвесните скали му придават своеобразен и затворен облик, който като че ли напълно го отделя от света.
Не е случайно, че още преди хиляди години в него са заточвани видни византийски семейства, които му създават авторитета на богато и добре уредено селище.
През средновековието, когато България изживява върхове и упадък в своето развитие, този край приютява независими владетели, които успяват да запазят своя престиж пред столиците Търново и Константинопол.
В първите десетилетия на XIII век градът е укрепено селище на легендарния деспот Слав, чиито крепости се разстилат от Пирин до далечните кътове на Родопския балкан. Веществен документ за това са недостатъчно проучените руини на неговата крепост и основите на множество сгради по високото плато на Мелник. Все още запазената църква „Свети Никола” от XIII век и полуразрушените стени на така наречената „Болярска къща” напомнят за значителната строителна дейност от това време.
Отделен от света, създал свой климат на съществуване, Мелник надживява османското робство и запазва своята специфична архитектура.
Местното население развива значително селско стопанство край Роженската и Мелнишката река. Благоприятното разположение и близостта до главния път, свързващ София със Солун, допринася особено много за неговото развитие.
Епохата в българското Възраждане заварва града като значителен стопански и културен център. Тук се развиват някои занаяти – златарство, казанджийство и абаджийство, а търговията става едни от главните източници за препитание на местното население.
Плодородната почва и горещият климат от най-стари времена създават условия за отглеждане на специалния сорт мелнишки лозя, от чието грозде се произвежда единственото по рода си у нас тежко червено десертно вино.
След Балканската война през 1912 година голяма част от жителите, предимно от гръцки и турски произход, напускат селището. Отдалечен от центъра на страната, градът запада икономически. Изоставените къщи и църкви постепенно се разрушават, като оцеляват само някои отделни архитектурни ансамбли.
Днес, Мелник е най-малкият град на България. Да посетим този град, означава да изживеем един миг, който ще остави неизличими спомени и впечатления.
Днешното селище обхваща почти целите склонове на двете речни корита. В началото широкото почти не застроено пространство постепенно отстъпва на късно застроената част на града, в която преобладават множество сгради, които днес са паметници на културата.
След живописно открития към реката площад погледът ни попада на архитектурния резерват с прекрасни образци на възрожденската култура. В дъното, накацали като чайки в подножието на пирамидално издигащия се скален масив, се намира един от най-красивите възрожденски ансамбли.
Най-отгоре, сякаш подпираща скалата, с големия си обем Цинцаровата къща се разкрива с цялата си красота и монументалност. Фасадите са оформени с типичната висока облицована с камък приземна част на мелнишките къщи и легналия върху нея, измазан в снежно бяло, етаж.
Освен типичните мелнишки старинни къщи северният склон е насечен с основите на отдавна разрушени сгради. Старите порутени постройки днес придобиват първообразната си красота на ансамблите, възвръща се хармонията, която са постигнали древните майстори при оформяне на трудния за застрояване стръмен терен.
Сутрин, когато първите лъчи огряват хълмовете на скалите под крепостта на деспот Слав и потъналият в сянка град се пробужда, на обяд – когато жарещото слънце позлатява всичко наоколо и вечер, когато последните червени слънчеви снопове поруменяват пясъчните сипеи към Рожен, виждаме една вечно променяща се, но напомняща само за този кът на България красота.
В това чаровно място на нашата страна навсякъде се чувства невъобразимо спокойствие. И ако се спрем и се вгледаме в могъщия циркус от пясъчни урви и стари къщи, не винаги можем изведнъж да кажем какво в действителност ни е очаровало. Но, безспорно това е в единството на природата и архитектурата.
Тук именно е разковничето на това изключително по своето въздействие българско селище. И не случайно днес Мелник има национално значение в съкровищницата на Българската култура и е един от основните посещавани обекти в нашата страна.
Затова с чувство на дълбоко уважение винаги напускаме това очарование, което българските деятели на културата ревностно са опазили и продължават да опазват за днешните и идните поколения.
|
