.......След невероятната разходка по Босфора с корабче по програма следваше вечеря. Да, но аз определено след Капалъ чарши бях решена да не пропусна и прочутия Египетски пазар - най-вече защото екскурзовода ни препоръча да отидем там ако искаме подправки, чай, кафе и локуми от прочути търговци. Речено сторено, реших че точно така ще си оплътня няколкото часа до вечерята. Лубезният екскурзовод обясни най-подробно на наяколко други жени от групата, мили пансионерки, как да стигнат и как де се приберат от там. Незнайно защо аз реших, че няма смисъл да слушам много внимателно, защото все пак те са 5 и все ще запомнят - да, но не, което не ме и изненадва тъй като по време на екскурзията се губиха не една или две из тълпата, добре че представителя на фирмата Реджеп излезе много свясно момче.

Тръгваме ние и в началото всичко е ок, минаваме през един подлез силно напомнящ на мила родна картинка, но разбира се тук имаше в пъти повече дрънкулки и в пъти повече продавачи и минувачи. Все пак намерихме пазар и тъй като аз имах опит с губенето в големи пазари реших този път да не рискувам. След бърз инструктаж да стоим заедно и да не забравят, че все пак сме и на вечеря, а и сме на 7 спирки с трамвая от хотела, което не е малко още повече че имах сериозни опасения че няма да е толкова лесно.

При влизането в пазара те обгръща миризма на подправки, разбира се обичайните подноси с чай, тук за разлика от Капалъ чарши се набляга на хранителните продукти, макар че има и доста дрънкулки. Моите спътнички бяха убедени, че трябва да се пазарят за едни чинии и това се превърна в цяла одисея в един дюкян. Те говорят на български, а продавачите няколко на брой на турски, но и двете страни се разбираха чудесно на езика на парите. Аз се включих като преводач тъй като нещо "преговорите"се проточиха. След един неуспешен опит на един от усмихнатите продавачи да ми продаде виагра - нашенски орехи леко захаросани, се отказа и аз се забавлявах как "бабките" побъркват другия продавач. Тъкмо опаковаше една чиния на едната, другата я разубеди че трябва да се пазари и се започна наново всичко.

Продавача ме попита за по сигурно дали говоря турски освен английски, но отговора от моя страна беше отрицателен и затове той наволя започна да говори нещо на другия - със сигурност не бяха мили неща по наш адрес!
И така след половин час ние излязохме от това дюкянче с 3 чинии и малко локум, да но проблема е че когато едната си купи нещо то и другата решава след 3 метра, че и тя иска. Аз се оказах в ролята на съгледвач, защото ако изгубехме едната край отиде ноща. След сериозно обикаляне и пазарлъци всички бяха доволни, моя милост си спазари два свещника и 3 чифта обеци - тръгвайки от единия чифт аз 5 лири, минавайки през 2 за 8 лири и стигайки до 3 чифта за 10 лири! Какво да се прави женска ми работа. Един съвет ако нещо не може да го спазарите, не се отказвайте след няколко крачки има същите неща с друг търговец готов за пазарлък!

Чайник не си взех, защото се оказа че е доста скъпичък около 40 лири, а като дъщеря на баща си реших, че и аз мога да си направя такъв - пакета чай в къщи чака да ми остане свободно време, че да направя чайника!
И така излизаме доволни, но тук започнаха перипетиите. Знаеше се, че сме на 7 спирки с трамвая, по случайност видях и посоката, когато екскурзовода им обясняваше. Лошото е че спътничките ми бяха разделени едните казаха насам сме, а другите натам. Видях отсреща спирката - от там ще си купим и жетончета - 1.30 или 1.40турски лири - само лири приемат за разплащане. Въпроса беше как да стигнем до спирката - попитам един продавач и тъй като английският му почти го нямаше, той остави помошника си и ни поведе да ни покаже - това в България няма как да стане! Заведе ни учтивия мъж до подлеза благодарих му и изчаках да дойдат и другите, слизаме през подлеза там същата тълпа като в предния - не че не спорихме 10мин ,че от тук сме били дошли, защото просто нямаше как да сме минали от тук, но нейсе примирих се.

Излязохме благополучно от другата страна, но незнайно защо спирката сега беше зад нас, а това не е София да притичаш през шосето до нея. Паника обхвана милите дами - една от тях попита на чист български за посоката един продавач на царевица, които и отговори на чист турски, но интересното бе че се бяха разбрали и тя потвърди моето мнение.

В големия подлес имало отбивка за спирката, но нали сме си късметлиики гледам аз две отбивки. Разбира се " С питане до Цариград се стига!". Попитахме една жена и тя с усмивка ни обясни коя е нашата отбивка. Намерихме спирката и аз си отдъхнах, решавайки че сме приключили със съмненията и със споровете. Да, но не!
Купихме си житончета, разбира се едната "девойка" имаше само евро, а другата си пусна житона с монетите в чантата и се за суети, че не са и дали житон....разбирайте че направихме сериозна опашка, но забележете никой не се развика гневно какво се мотаем.
Докато ги чаках попитах мъжа, които се грижеше за реда на спирката за посоката към Капалъ чарши - тъй като така и не запомних името на хотела пък Капалъ чарши, както и да го кажеш те разбират. Застанахме на перона и чакаме аз дишам свободно...и тъкмо идва трамвая, мотрисата едно към едно с тези в Софийското метро, и изведнъж една от спътничките като каза, че не сме в тази посока, а в другата и просто едва се стърпях! Не ми се спореше, просто ги убедих да се качат и да стоят на едно място, стоя си аз и си броя спирките кажи речи минахме покрай повечето от забележителностите от предния ден, изведнъж гледам че недоверчивата спътничка, която ми беше в опозиция пак пита за пътя, но се оказа че си е намерила приказка с българи живеещи в Турция. И така стигнахме до седмата спирка и слизаме, а сега на къде? Виждам часовника, които се вижда и от моята стая, но откъде да минем, пак повтарям тук неможе да минеш току така през пътя, през мантинелата и от другата страна!

Разбира се попитах един усмихнат мъж, който ни приканяше да влезем в заведението му, той незнаеше къде е хотела, но веднага попита продавача наблизо и ни опъти. Аз се успокоих, защото и предния ден бях минавала от там, но в групата пак се прокраднаха съмнения, умората обаче ме беше налегнала толкова, че не ми се и спореше - чувствах се като водач на детска група, да ме извиняват спътничките ми, които иначе бяха много мили през цялата 3 дневна екскурзия. И така след няколко метра, през които няколко мърмореха че не сме на прав път, свихме в пресечката с хотела и те най-накрая признаха, че съм била права!